„Из Архивите” – статия на Пенка Чернева за проф. Добри Палиев, публикувана във вестник „Поглед” на 12.06.1978г.
„Петима големи педагози в света на ударните инструменти – един от тях е проф. Добри Палиев”
За репетициите на този род музиканти най-подходящи са или мазетата, или таваните. Защото там са хиляди удари върху тимпани, барабани, чинели, триангели, овчарски звънци – върху какво ли не. Трябва или да ги похлупиш и заглушиш, или да ги оставиш да се разлетят нагоре и да изтънеят по всички посоки. Иначе е ад. Ад за околните, за самите музиканти сигурно е нещо далеч по-приятно.
Представях си как ще отида у Добри Палиев, ще видя едно изнервено семейство с тампони в ушите, а от съседите ще чуя не твърде ласкави думи и за дайретата, и за камбаните, и за музиката въобще. Обаче: съпругата се оказа добра, спокойна и търпелива; двете дъщери Мария и Искра Палиеви също свирят на ударни инструменти, вече ги познавате от състава „Полиритмия”, с обяснима цел двете момичета отрано изкушили с барабана момчето на съседите долу, та вместо да протестират, съседите по-често трябвало да се извиняват; съседи от горния етаж няма, тъкмо там е таванската стая, където дълги години Добри Палиев пълнил с удари и звън нощта; освен това има глухи комлекти инструменти за репетиция, които е по-точно да се наричат „неми”; и после, освен рязката, малко груба, наполеоновска школа на французите, има и нежно държане на палките, и игра на китките…
Така че няма ад.
Има ритъм. Онзи невероятен ритъм, който е даденост на българина. Дай му на българина два камъка, той веднага ще отмери какъвто такт искаш, ще се опита да извлече и тон. Впрочем, двата камъка сигурно са най-старите ударни инструменти, също както ударните инструменти са най-старите музикални инструменти в света. Удрял човекът камък о камък, дърво о дърво, желязо о желязо и забелязал как ударите стягат мускулите му, зачестяват кръговрата на кръвта му, насърчават движенията му, приповдигат настроението му.
Има мелодия. Откакто бе открит ксилофонът, те носят на неугледните си плещи и мелодия, трябва само да я изтръгнеш. Приведен, с притаена нежност, човекът слуша какво ще се роди от удара на палката. И чакана, и неочаквана е нежостта в мелодията, притаена уж у човека.
- Какво е оркестърът без ударни инструменти?
- Нещо безсолно, безкръвно, без душа… – казва Палиев.
Тогава представете си какво е оркестър само от ударни инструменти.
Жан Батин, ръководителят на страсбургския ансамбъл от ударни инструменти, най-старият и най-заслужилият в света, тръгваше на дълго турне. Затова покани колегата си проф. Палиев да го замества в консерваторията за седем месеца. Палиев взе своите етюди за малък барабан с акомпанимент на пиано и замина. Докато траяха лекциите, идваха френски професори да се запознаят с неговия метод. А той накратко се състои в следното – да се започне при децата с такива пособия, които да ги увлекат, да ги запалят. Вместо скучните етюди, които се повтарят до намразване на учителя по музика – пиеси, в които се имитира жаба или мече, или нещо друго. После Палиев трябваше да покаже как се раздвижват педалите на тимпаните и тази педална техника, която икономисва движенията , се оказа много впечатляваща. За нежното държане на палките и играта на китките стана дума преди малко.То се знае, впечатляващи бяха и народните ни ритми, и характерните инструменти.
А в излязлата наскоро във Франция книжка „Какво знаем за ударните инструменти” се сочат петимата най-големи педагози в света и един от петимата е проф. Добри Палиев.
Слушали ли сте „Малка нощна музика, изпълнена само от ударни инструменти? Не е възможно ли? Но вие забравяте, че те са над 150 и непрекъснато се увеличават. Към тяхното шумно, гърмящо, звънящо, трептящо семейство, Палиев добави нови членове. Малко пасторалност и въздушно чувство за полски простор – от две октави овчарски звънци. Гама настроени клепала в цяла октава: нещо тревожно отеква в душата и я подканя – къде, за какво? Бистър профил на скала над пропаст и тиха гънка на родопско било – хроматична октава от чанове…
Обиколил съм повече от 50 манастира. Искате ли да ви пусна на магнитофон цялата служба на клепалото в Троянския манастир? Клепалата се настройват като им се отнема от дължината. Чановете – на шмиргели. Изтънят ли се стените им – добиваме ниските тонове, изпили ли се основата – високите.
Така че може да се изсвири не само „Малка нощна музика”. Сега се прави преработка на „Лебедът” от Сен Санс, „Аве Мария” от Шуберт, „Менует” от Бокерини. Димитър Манолов, диригентът на „Полиритмия” пригажда за ударни инструменти Дебюси. „Полиритмия” ще изпълнява и класика, и предкласика, а не само съвременни композиции. По това ще се различава от страсбургския ансмбъл. И по леката, ефирна техника – добавя Палиев.
За съвременните композиции естествено са нужни и по-съвременни средства. Например ако търсиш ламарини за имитиране на гръм и спирачни барабани на автомобили за „Метална конструкция” от Джон Кейдж, по-вероятно е да ги намериш не в манастирите, а в Кремиковци.
- Какво богатство от звуци е това Кремиковци! Стига да имаш ухо за тях!
Но голямата мечта на музиканта са камбаните. Нищо друго не може така да изрази тържеството и мощта като камбаните. И тревогата на зова. И разтърсването на пробудата. И тържеството на победата. И силата на възторга.
- С русенския оркестър искахме да изсвирим „Звони” на Шчедрин. Изляхме седем камбани. Тонът им се оправя на струг. На самия концерт ударихме голямата камбана на Ивановския манастир. Мечтата ми е да направя гама камбани.Търся майстори леяри.
А истината е, че постоянно търси звуци. Човек би казал, че той възприема света откъм звуковата му страна. Нашите очи гледат. Неговите и слушат. Между мазето на консерваторията и таванската стая на „Клемент Готвалд” например той би потърсил как ще прозвучат перилата на мостовете и тарабите на оградите.
Двадесет и пет години преподавателска работа в консерваторията на практика означават, че един много голям процент от всичко у нас, което свири удряйки, носи марката „Палиев”. Човек, който е прекарал 12 години с тимпаните на симфоничния оркестър, който е непрекъснато сред студенти и инструменти ( любими са му всички студенти с изключенние на нечестните и заспалите, а любимите му инструменти са маримба, тимпани и дръмбой). Който може да открие ритъм и мелодия дори в громола на кремиковските станове и пещи – ще се съгласите, че е уместно да попитаме такъв човек:
- Пречи ли Ви тишината?
- Нужна ми е понякога.
- А кой шум мразите?
- От многото празни думи. „